„Сянката на вятъра“ (Изток-Запад) от Карлос Руис Сафон

Оказва се доста по-лесно да прочетеш книга, отколкото да напишеш ревю за нея. А що се отнася до „Сянката на вятъра“ на Сафон, трябва да ви кажа, че задачата ми никак не е лесна. Трудно ми е да поставя книгата в точно определен жанр, но може би това е криминаен роман, макар че за мен (и всеки, който я е чел, предполагам) тя е много повече.

За авторa: Карлос Руис Сафон е роден през септември 1964 в Барселона, Испания. От малък мечтае да бъде писател. Следва журналистика, но още през първата година му правят предложение за работа в областта на рекламата. Издига се до творчески директор на голяма агенция. От 1993 г. до 2006 г. живее в Лос Анжелис, където работи като сценарист, след което се връща в Барселона. През 1992 г. решава да се откаже от рекламата и да се посвети на литературата.

Литературната му кариера започва през 1993 г. с публикацията на серията юношески романи „Мъглата” – „Принцът на мъглата“, „Среднощният дворец“, „Септемврийска мъгла“(по-късно обединени в „Трилогия на мъглата“) и „Марина“.

През 2001 г. публикува първия си роман за възрастни – „Сянката на вятъра“.

За книгата: „Сянката на вятъра“ е публикувана през 2001 г. Следващият му роман – „Играта на ангела“, е публикуван през 2008 г., а през 2011 е издаден „Затворникът на рая“. Трите романа се обединяват в трилогията „Гробището на забравените книги“, издадени от Изток-Запад. Първата книга от поредицата е преведена на повече от 30 езика.

Ревю: Гробището на забревените книги тъне в сенките на улица „Арко дел Театро“. Тайната на това вълшебно място е, че всеки, който за пръв път пристъпи прага му, трябва да си избере книга и да даде обещание, че ще се погрижи тя да не изчезне, винаги да остане жива.

Дванайсет годишно момче взима романа „Сянката на вятъра“ от Жулиан Каракс, загадъчен писател, за който нищо не се знае. Даниел отгръща стрниците на новата си придобивка още същата вечер и не ги затваря, докато не я завършва на следващата сутрин. Веднъж попаднало в свят на магия, създадена от книгата, момчето решава, че иска да научи и прочете всичко за и от Каракс. Ала това е трудна задача.

Уважаван книжар и семеен приятел прави предложение на детето да купи книгата, но то е решено да я опази на всяка цена. Отказът прави впечетление на дон Густаво Барсело и той се съгласява да разкаже, каквото знае на Даниел. Дон Густаво запознава хлапето с племеницата си Клара, в която юношата бързо се влюбва. Ала това не е всичко, с помощта на двадесет годишното момиче Даниел научава части от историята на Жулиан.

Годините минават, а „Сянката на вятъра“ е сменила собственика си. А във времена на изпитания помощта идва от най-неочаквани места. В нашия случай от просяк. Разбира се, всяко криминале трябва да има злодей... Тук не е точно така. Имаме си Лайн Кубер, човекът без лице, който гори романите на Каракс. Но и инспектор Фумеро. А пък „Ангелът на мъглата“, изоставено имение насред величествената "Авенида дел Тибидабо", е къща, която е главен герой на две истории коя от коя по-ужасна. А едната е за Жулиан. Или по-скоро за неговата първа и единствена любов и за приятеля му Хорхе.

Моето мнение: Книгата не е сред най-добрите, които прочетох тази година. Тя Е най-добрата. Всъщност исках именно на нея да е първото ми ревю, но... така и на успях да намеря думите, за да я опиша. Още ги търся, вече половин година, защото прочетох невероятния роман на Сафон през май. Бях погълната, всичко, за което мислех, беше какво ще стане, какво ще ми предложи следващата страница. Плаках, смях се, живеех с героите, дишах с тях. Не спах, докато я четох и не съжалявам за нито един пропилян час сън.

Цитати:

Някой е казал веднъж, че щом се замисляш дали обичаш някого, значи вече завинаги си престанал да го обичаш.

Не се обиждай, но понякога човек говори по-свободно пред някой непознат, отколкото пред близките си. Навярно защото непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се иска да бъдем.

Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.

Когато всички се мъчат да изкарат някого чудовище, възможностите са две: или той е светец, или те премълчават част от историята.

Не, не са лоши. Слабоумни са, което не е едно и също. Злото предполага някакво нравствено съждение, намерение и известен размисъл. Слабоумният или идиотът дори за миг не спира, за да помисли и разсъди. Той действа инстинктивно като добиче, убеден, че върши добро, че винаги има право, и гордо преебава – с извинение – всеки, който му изглежда по-различен от него – било то поради цвета на кожата, поради вярата, езика, националността или, както в случая с дон Федерико, поради предпочитаните развелчения. На тоя свят са нужни повече действително лоши хора и по-малко междинни тъпанари.

Жулиан написа веднъж, че случайностите са белезите на съдбата. Няма случайности, Даниел. Ние сме марионетки, ръководени от нашите несъзнавани желания.

Оптимист съм и си казвам, че колелото се върти и след спад някой ден трябва да последва възход. Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. Всеки месец получаваме оферти да продадем книжарницата, за да се превърне в магазин за телевизори, колано или еспадрили. Не могат обаче да ни изкарат оттук – освен с краката напред.